В тази публикация в блога, ние задълбочено анализираме дали изнасилването може да се разглежда като еволюционна адаптация, разглеждайки го от гледна точка на оцеляването и размножаването.
Изминаха 25 години от началото на 21-ви век. В сравнение с 20-ти век, 21-ви век е свидетел на ослепително бързи темпове на промяна. Не само структурите на технологиите и обществото като цяло, но дори и фундаменталните ценности, които хората отдавна са отстоявали, са разтърсени из основи. На фона на тази вълна от епохални промени, етичните и моралните преценки, които отдавна сме приемали за даденост, също са оспорвани. Отличен пример, илюстриращ това явление, е книгата „Естествена история на изнасилването: Биологичните основи на сексуалната принуда“, написана в съавторство с професор Ранди Торнхил и професор Крейг Т. Палмър и публикувана през 2000 г. (Craig T. Palmer), публикувана през 2000 г.
В съвременното общество „изнасилването“ се определя като ясно и абсолютно престъпно деяние, считано за неморално и нечовешко, независимо от каквито и да било условия или контекст. В тази книга обаче професор Торнхил подхожда към акта „изнасилване“ не от морална или правна гледна точка, а в контекста на човешката еволюция. По-конкретно, той твърди, че изнасилването може да надхвърли рамките на обикновеното престъпно деяние и вместо това да представлява вид „биологична адаптация“, формирана от естествения подбор по време на човешката еволюция. Това твърдение естествено предизвика ожесточен дебат в академичните среди и обществеността, като предизвика особено силна опозиция от женски групи и етици. Интересен момент е, че тази книга представя позициите и на двамата автори по балансиран начин. Докато професор Торнхил твърди, че изнасилването е „адаптация“, антропологът професор Палмър в същата книга представя позицията, че „изнасилването не е адаптация“, интерпретирайки го вместо това като еволюционен страничен продукт.
Следователно е необходимо първо ясно да се дефинира основната концепция на този дебат: „адаптация“. Обсъжданата тук адаптация се различава от общата екологична адаптация; тя се отнася до „еволюционна адаптация“ от биологична гледна точка. Еволюционната адаптация описва процеса, при който в рамките на средата за оцеляване на организма, генетични черти, благоприятни за оцеляване и размножаване, се избират чрез естествен подбор и се предават на следващото поколение. С течение на времето индивидите, притежаващи такива черти, постепенно се увеличават в популацията. Това не е просто краткосрочна реакция на настоящите обстоятелства, а процес, при който целият вид се адаптира „фенотипно“ към околната среда в продължение на безброй поколения. Такава адаптация е един от най-фундаменталните механизми, съставляващи еволюцията, и може да се счита за биологичното ядро, което прави живота истински живот.
Ключов момент е, че тази адаптация не произлиза от съзнателни човешки желания или воля. Естественият подбор не е свързан с желанията или изборите на конкретен индивид; това е просто процес, при който индивиди, притежаващи благоприятни за оцеляване и размножаване черти, оставят повече потомство. Този процес е по своята същност случаен и несъзнателен, резултат от природата. Хората не са изключение от този еволюционен механизъм. Хората също са се сблъсквали с различни промени в околната среда и са предавали благоприятни за тях черти на следващото поколение чрез процеса на естествен подбор. С други думи, чертите, които увеличават процента на оцеляване на хората, имат относително по-висока вероятност да бъдат наследени.
И така, от тази гледна точка, може ли актът на „изнасилване“ да се счита за еволюционна адаптация? За да формулираме първо заключението, има няколко теоретични и емпирични ограничения за разглеждането на изнасилването като адаптация. Първо, изнасилването е коренно различно от основния механизъм на размножаване на видовете, основан на взаимно съгласие между мъжете и жените, тъй като е едностранен и принудителен опит за размножаване. Гледната точка, която разглежда изнасилването като адаптация, приема гледната точка, че то е „крайната стратегия“ за мъжете, които не са получили репродуктивни възможности, да си ги осигурят. Всъщност някои статистики показват, че този аргумент е до известна степен валиден, тъй като изнасилването най-често е насочено към жени в детеродна възраст.
Проблемът обаче се състои във факта, че този аргумент не обяснява достатъчно всички случаи на изнасилване. Изнасилването, насочено към жени, които не са в детеродна възраст, мъже, или дори сексуалното насилие срещу деца, статистически представляват определена част, което показва, че репродуктивният потенциал сам по себе си не може да обясни всички случаи на изнасилване. Освен това, от гледна точка на жената, бременността в резултат на изнасилване носи множество рискове, включително социална стигма, здравословни проблеми и психологическа травма. Следователно, вероятността за успешно отглеждане на детето след раждането също е намалена. По този начин, актът на „оплождане“ на потомството и последващото му израстване в зрели индивиди, способни да разпространяват гени, са отделни въпроси.
Ако изнасилването наистина беше еволюционно изгодна репродуктивна стратегия, трябва да съществува механизъм, който да гарантира, че потомството, родено чрез изнасилване, расте безопасно и ефективно предава гени на следващото поколение. В действителност обаче децата, родени от изнасилване, рядко растат стабилно и вместо това са силно уязвими към различни опасности. От еволюционна гледна точка, която взема предвид както оцеляването, така и размножаването, не е достатъчно гените просто да се разпространяват; тези гени трябва също да оцелеят и да могат да се разпространяват непрекъснато. Следователно, изнасилването не може да се разглежда като отговарящо на тези изисквания. От тази гледна точка е трудно да се заключи, че изнасилването е еволюционна адаптация.
Освен това, изследването на модела на човешката еволюция разкрива, че хората са формирали социалната единица на семейството, за да увеличат процента на оцеляване. Семейството изпълнява роля, която не е просто разпространение на гени; то се грижи за децата и ги защитава, за да могат те да израснат в зрели индивиди. Това е една от уникалните еволюционни стратегии, които отличават хората от другите видове. И все пак, актът на изнасилване е по същество репродуктивно поведение, което разрушава формирането на семейство или поне елиминира възможността за такова. Децата, родени от изнасилване, обикновено нямат адекватни мрежи за социална подкрепа и защита. Мъжът извършител често е социално изключен или не е в състояние да формира връзки, като не успява да отгледа детето в семейна рамка. Следователно това намалява процента на оцеляване на потомството и увеличава вероятността да не успее да осигури стабилно предаване на гени. Тази точка допълнително отслабва аргумента, че изнасилването е адаптивно поведение, благоприятно за оцеляването.
И така, как трябва да разбираме акта на изнасилване? Тук интерпретацията на професор Палмър представя съществена алтернатива. Професор Палмър разбира изнасилването като „страничен продукт на силното сексуално желание“. Тоест, изнасилването е вид страничен ефект, произтичащ от неконтролираното изразяване на силни сексуални импулси, появили се у хората като еволюционен резултат, и точно този импулс води до престъпното деяние изнасилване. Това е коренно различно от гледната точка на професор Шонхил, който разглежда изнасилването като умишлена адаптация. Докато професор Шонхил разглежда изнасилването като репродуктивна стратегия, избрана от околната среда като тактика за оцеляване, професор Палмър се опитва да даде по-убедително обяснение, като го интерпретира не като умишлена стратегия, а като еволюционен страничен продукт.
На пръв поглед двете позиции може да изглеждат сходни, тъй като и двете обясняват изнасилването в еволюционна рамка. Ключовата разлика обаче се състои в това дали поведението е „адаптация“ или „страничен продукт“. Ако става въпрос за еволюционна адаптация, са необходими обективни доказателства, показващи, че поведението е осигурило осезаеми ползи за оцеляване и размножаване. И обратно, ако е еволюционен страничен продукт, такива ползи не е задължително да съществуват. Именно в този момент гледната точка за изнасилването като адаптация разкрива основна слабост. Предвид липсата на обективни и ясни доказателства, че изнасилването е увеличило процента на оцеляване, подходът, който го интерпретира като еволюционен страничен продукт, в момента е далеч по-разумен и убедителен анализ.
В заключение, опитът да се анализира актът на изнасилване от еволюционна гледна точка, отвъд простите етични и морални рамки, със сигурност е смислен подход. За да бъде валиден обаче такъв анализ, той трябва да бъде придружен от обективни доказателства за оцеляване и размножаване, както и от аргументи, които са в съответствие с контекста на човешката еволюция. От тази гледна точка, тълкуването на изнасилването не като еволюционна адаптация, а като страничен продукт на неконтролирани сексуални импулси, представлява по-предпазлива и научна позиция в момента.
